Защо, когато знаем номерата на старите кучета сме новатори?
Много често ни питат, с какво са нашите курсове по-различни от тези на останалите по мода. Защо не кроим дигитално, ами на ръка? Защо оставяме някои неща недовършени?
Мили, читатели! Тази публикация се роди от отговора на всички тези въпроси, събрани в един коктейл от тюл, тапицерия и памук с едно вдъхновяващо сътрудничество между две жени, които колкото и да си говорят, винаги остава нещо неточно и неразбрано, което всъщност се оказва общият елемент на изненада във винаги хубавите дрехи.
Историята започва от едно парти с дрескод “Брилянтин”. Разбира се, богатството на това да можеш да правиш дрехите си сам е наистина голямо, защото в деня на партито беше скалъпена една малко парцалива отвътре, но отвън прекрасна пола, която събра погледите на всеки присъстващ. Разбира се заваляха поръчки, от които само една бе приета. Вече полата трябваше да бъде направена, но идеално и отвътре, поне толкова, колкото отвън! Процесите на кроене на кръгчета; връщане в гимназията, където се смята обиколка на окръжност и установяване на над 100 метра в шифонени ленти за една пола; търсенето на подходящи материали; и след това търпеливото рязане и шиене, не отне кой знае колко много време, но пък със сигурност даде повече възвръщаемост отколкото се очакваше. Една довършена пола и идеята “Ей сега ще направя още две и ще ги продам и ще стана суперзвезда!”
За да не се отнасям в дълги обяснения, поръчаната пола отиде при прекрасната си собственичка, а две останаха недовършени повече от 2 години, през които основно служеха да красят коридора на академията ни като произведения на изкуството. И двете бяха обърнати наопаки. Да се вижда пищността им отвътре и да го има онзи магичен момент, в който зрителят се оказва, че харесва много, без да е видял всичко, а когато види всичко, вече е готов да стане и да ръкопляска от изненадващото шоу!
В един момент се появи една млада сценаристка и актриса, която заяви, че “Тази пола е моя”, сочейки към едната и година по-късно представи първата си книга облечена в нея. А последната пола продължаваше да си виси и да си чака.. и чака … вече четвърта година…
Не ме разбирайте погрешно. Много хора искаха тези поли много пъти. Дори мъже за жените и дъщерите си. Но когато стигнем до отговора на въпросите от началото на публикацията, ще разберете защо така и не я давахме!
Оказа се, мили хора, че тази последна пола има друго призвание и да бъде пола не ѝ е присъщо. Тя се оказа наистина опака и абсолютно се противопостави на първоначалните намерения за нея. В академията ни за щастие тя срещна търпение и разбиране и не беше докосната, докато не се случиха няколко неща. Едно бюстие, една абитуриентка, стандартният хаус, който дизайнерката ни създава и финалното прозрение.
Нашите курсове са различни по това, че ние сме една активна и работеща в действителност с истински казуси среда. По време на курсовете, ние срещаме курсистите с нашите клиенти и партньори, като ги оставяме да присъстват и вземат участие в срещите. Обясняваме кое решение защо се взема и защо не можем да направим полите на Ема и на Мира еднакви – защото когато едната отиде като спонсор на премиерата на филма на другата, не можем да допуснем да ги приравним – те са ужасно различни и прекалено специални, за да бъдат просто еднакви. Те разбира се ще се справят брилянтно и в такава ситуация, но колко точно ние ще сме си свършили работата, ако допуснем това? Нашите курсове учат не на това да направим и продадем, ами на това да създадем с цел и мисия. Тук ще вметнем и последващият въпрос, който сигурно се е зародил и у вас – “Ами, не ви ли е страх, че курсистите ви ще ви вземат клиентите?” – Ще дадем специален отговор в друга публикация, в която ще разкажем за възможностите за развитие в NaChe Academy и как всъщност ние нямаме търпение да бъдем първият спонсор на нашите курсисти в основаването на техните собствени ателиета, като си вземат първите доволни клиенти от нашето гнездо.
Защо не кроим дигитално ли? Романтиката в това да създадеш на ръка я няма в дигиталното и освен романтиката, няма го онзи тънък момент на времето, което отделяш. Времето, в което седиш и се чудиш дали така беше или по друг начин и в който ти светва една лампа “Ами… дали пък да не направя …” нещо трето, пето или десето, различно от всичко досега, което вече е част от нашата изследователска дейност. А до тази изследователска дейност никога не бихме се допрели, ако просто един компютър ги пресметн всички тези обиколки на окръжности за стотна от секундата, вместо нас за 10 минути. Чертането на ръка е една специална дисциплина, която получаваме. Ние го наричаме и хигиена дори. Чертането на ръка в истински размери или в мащаб развива мозъците ни да мислят в обеми, в пространство. Помага не само в правенето на дрехи, ами във всичко визуално, което ни обкръжава. Чертането на ръка е помогнало на наши курсисти да вземат решение за професионално направление или да се осъзнаят, че не е точно тяхната голяма страст архитектурата например. Чертането на кройки на ръка е и от части терапевтично. Когато започваме да чертаем и не разбираме какво става е първият етап, а когато вече знаем какво ще се получи и материализираме чертежа в любимата си дреха е наистина момент на самоосъзнаване – “Аз мога!”! Чертането е било привилегия на най-изтъкнатите хора на промяната, а сега е възможност само на компютрите. Счита се за нещо ужасно сложно, а истината е, че това е способност, която просто ни принадлежи и с правилни насоки можем да създаваме чудеса с нея. Чертането много често ни помага да се справяме и с ежедневни проблеми, например дисциплинарни. Когато изправим ъглите в чертежите, се усещаме, че чашите в шкафа са подредени по височина например и без да полагаме съзнателно усилия, започваме да имаме по–естетическо ежедневи. Да, в известен смисъл казваме, че компютрите ни дават поле за хаус, а чертането на ръка ни дава хигиена на работа, просто защото е задължително условие за да се справим да бъдем подредени и дисциплинирани.
Защо оставяме някои неща недовършени? Защото осъзнаваме стоността на времето и приоретизираме. Още един похват, който не сме видели други да прилагат. Най-често се казва, че не трябва да се оставят недовършени неща. Но ние отчитаме това като генерална грешка и сега ще се аргументираме, за да ни разберете. Колко хора познавате, които казват, че са завършили едно образование, което обаче нито разбират, нито практикуват? За следването си могат да се похвалят с десетки метода за преписване и измами, но не и на каква тема е била изпита. Колко хора познавате, които “като знам какъв майстор съм, на лекар няма да отида”? Колко хора познавате, които стриктно изпълняват всичките си задължения, но носят усещане за тъга, неосъщественост? Колко хора познавате, които мразят шефа си или които мразят работата си, жена си; които казват “че заради децата не станах това, което иначе много исках”? Колко хора познавате, които се страхуват да изкажат недоволство за да не бъдат санкнционирани, защото сметките си текат? Колко хора познавате, които са страшно добри в нещо, но не го правят? Колко хора познавате, които са в депресия, имат паник атаки, които постоянно се оплакват от бърнаут? Колко хора познавате, които нямат търпение да дойде петък, за да разпуснат? Колко хора познавате, които живеят за тази седмица в годината, в която да отидат на море? В колко от тези хора се припознахте?
Всички тези хора и техните усещания са плод на задължителното довършване на нещо, дори и след осъзнаването, че това не е тяхното нещо.
Ние не оставяме неща недовършени всъщност. Ние тестваме, Като в лаборатория – първи опит, случиха се тези процеси, стигаме до неуспех, вадим анализите си и с ново натрупаните знания, пристъпваме към втори опит. Ние не насилваме нещата. Давам им собствен живот. Уважаваме ги с други думи. Защото ние искаме свят, в който изброените тъжни хора да имат смелостта да се върнат към нещо любимо, да имат сили да потърсят новото, да бъдат доволни хора без да губят времето си в излишни каузи.
Ние се запознаваме с нашите курсисти. Работим в малки групи, за да може да се разглеждат силните и не толкова силните страни на всеки един. Избираме заедно къде да положим усилия. Не насилваме нещата. Когато някой е готов, тогава той ще постигне, ако не, следващ опит в лабораторията и така до първи успешен, втори успешен ….
Наши курсисти отварят собствени ателиета или доразвиват още по-успешно успешните си бизнеси. Имаме и такива, които се отказват от сферата – отново победа! Защото установяват, че нямат време за тези глупости, имат други интереси! Наши курсисти просто започват да се чувстват по-уверени заради хубавата подкрепяща, уважаваща, безопасна и откровена среда, която сме създали.
Но да се върнем на историята на третата пола, която, се превърна в Рокля след 4 години осъзнаване!
Тя е олицетворение на процеса. Какъвто трябва да бъде – естествен. Беше наречена от дизайнерката си “Пола” от посетителите на академията, беше наричана как ли не. За разлика от другата късно, но все пак, довършена пола, не участва във филм и не се появи на премиера. Просто стоя и чака търпеливо. Много хора я пипаха, гледаха, любуваха ѝ се, но тя не се даде на нито един от тях. Докато не се поразмърда в склада, когато една абитуриентка търсеше тоалета за големия ден. Не, тази пола не стана роклята за бала. Тя стана рокля, когато обърната на обратно и наопаки се докосна до едно недовършено бюстие и така, те се намериха. Любов от пръв поглед. Опаката тюлена пола с памучна подплата и бюстието от тапицерия.
Една красива история на търпение. А за кой е роклята, може да не разберем и в следващите 4 години, но точно както полата изчака своето бюстие, точно така и роклята ще изчака своята дама – търпеливо и с любов.
И какъв е извода мили приятели? Ако бях сметнала обиколките на окръжност на компютър, ако не беше целият процес взел времето си, ако бях продала на първата желаеща полата дама дрехата, ако просто бях направила нещата по учебник, както всеки друг би направил, никога нямаше да имам богатството на тази история.
Затова е важно да знаем номерата на старите кучета. Защото за тях трябва време и внимание, лично отношение и майсторлък. И само тогава ще знаем, че наопаки е правилно и че тапицерията стои чудесно и на бюстие а не само на диван. Когато знаеш старите номера, можеш да си измислиш свои на стабили и изпитани основи!
